Отдел Етнография

Югозападната фолклорно-етнографска област, известна като Пирински край, е една от петте фолклорно-етнографски области в България с най-богато разнообразие и специфика. Тук характеристиките на фолклорните и етнографски явления не могат да се оценяват еднозначно поради многопосочните проявления на богатото им вътрешно съдържание.

На сравнително неголяма географска площ са концентрирани фолклорни и етнографски феномени-песни, инструментални мелодии, танци и игри, народна проза, обреди и обичаи, носии, тъкани и др., които очертават изключителният творчески гений на населението от този край. В района ни се наблюдават специфични местни явления, етнически и религиозни взаимодействия, които обогатяват още повече общата картина на народното творчество. Специфичен дял за разнообразието му внасят компактните групи – преселници в Неврокопско/Гоцеделчевско/ от Егейска Македония – Сярско и Драмско, както и групите от население, живеещо в селата на Южен Пирин и Западните Родопи, които са били насилствено помохамеданчени - българи изповядващи мюсюлманската религия.

Фолклорната ни област спада към типично двугласните. Инструменталната традиция се проявява в наличието на всички видове народни музикални инструменти, като най-голямо разпространение тук намира инструменталната формация – зурни и тъпани, които са свързани функционално с хореографската традиция. Със съпровод на зурни се изпълняват например мъжките танци от с. Корница, с.Брезница и др.

Обредната система в нашата област е изключително богата и корените й могат да бъдат търсени в древността – празниците в православния християнски календар, който е ориентир в сложната връзка между езичество и християнство. Показател за това са обредите и свързаните с тях зимни и пролетни карнавални игри – бабугери/Мосомище/, Сирни заговезни/Гоце Делчев и селата/, отразяваци поверията за здраве, благополучие и плодородие на хората.

Хореографската традиция в района също е особено развита и разнообразна. В отделните села са обособени специфични групи от хора, танци и игри от съборски или обредно-ритуален тип. Голям интерес представляват танците, свързани с различни обреди, като коледни, сурвакарски, Великденско-Гергьовденски и др.

Голямо е разнообразието на обредно-ритуални и увеселителни игри от пролетния цикъл, като при тях особено място имат Свети Трифонските, Бабинденските, Лазарските, Гергьовденските и др. Голяма пъстрота се наблюдава в песенния фолклор с богатата обредна поезия на т. нар. Мървашки села /Илинден, Тешево, Лъки, Гайтаниново, Парил и др./. До тях самостоятелни гнезда са Беслен и Теплен, както и селищата Хаджидимово и Копривлен, като при последните две преобладава бежанското население от Сярско и Драмско – селата Калапот, Горно и Долно Броди, Зърнево и др. В Югозападните Родопи самостоятелни гнезда са Долен и Сатовча. Някои мотиви от Лъжница, Корница и Брезница преливат ту към Кремен и Обидим, ту отвъд р. Места към Рибново и Скребатно.

И до днес по-възрастните талантливи носители и изпълнители на песенен фолклор предават таланта си на по-младите. Пазител и популяризатор на изворния фолклор в региона е Неврокопският ансамбъл за народни песни и танци “Яне Сандански”

Женски носии

Представени в музея за над 20. При традиционните женски носии от селата Горно Броди, Волак, Каракьой – Сярска и Драмска околия един от основните елементи е шамията - жълта или червена, изпъстрена с цветя, купена обикновено от Солунския панаир. В различни цветове е и нагръдникът. Следва прескутник, изработен от вълна в различни орнаменти, обримчен с конци, подпрескутник, който се слага под престилката. Ризата е от памучно платно, тъкано на ръка, на долния край с поли в червен цвят и фигури, везани на гертеф. Чорапите, наричани калцуне, плетени на пет игли.

Звънчарство

През Възраждането гр. Неврокоп се утвърждава и като единствен център в българските земи за производство на прочутите по мелодичността си чанове и тюмбелеци /вид звънци/. Дюзията /дузината/ чанове са подредени по начин да образуват октава и половина. Чановете се връзват на ремъци/тасми/, широки от два до десет сантиметра в зависимост от големината им. Малките чанчета се носят от овци или шилета, а големите от овни или еркичи /козли/. Може би е интересен фактът, че най-тежкият чан тежи от три до четири килограма.

През втората половина на ХІХ век в звънчарските работилници на гр. Неврокоп се произвеждат годишно по 3000 оки звънци с различна големина, които се продават в работилниците, на седмичните пазари и на Неврокопския панаир. Основният инструментариум включва огнище и духало, тезгях с менгеме, глинени поти, калъпи за изработване на матриците, каси за отливане, пили, ножовки, маткап, ножици, чукчета, наковалня, чукове и др.

Чановете се отливат от сплав съставена от мед, цинк и калай в съотношение 6:1:1, за по–голяма мелодичност се поставя малко сребро /сребърни пари/. Те имат форма на пресечен конус с елипсовидна основа. Горната част /опашката/ е по-тясна и завършва с ухо /дръжка,връбка/, на което се окачва широк ремък с тока. От вътрешната страна на дъното на звънеца се закачва гласникът, малко бронзово звънче. Чановете се отливат в специални каси-поти, в поредица от 1 до 18, от най-малкия /150гр./ до най-големия /4.2 кг./. Нагласяват се по тоновете и полутоновете на музикалната гама, като всеки чан има свое название. Овцевъдите избират звънците по свой вкус и тонова нагласа. Външната повърхност на някои чанове се украсява с релефно стилизирани антропоморфни изображения още при отливането.

Вторият вид звънци са тъй наречените тюмбелеци, които се окачват на най-големите козли. Тюмбелеците играят ролята на тъпана в духовата музика. Окачването на тия три размера тюмбелеци става само в стада, при които има всички чанове от дюзията. Ако се окачат тюмбелеци в стадо, в което няма горните чанове, не се получава хубава, мелодична музика, а се чува само бумтенето на тюмбелеците.

В звънчарските работилници майсторите-леари от Неврокопско, Сярско и Демирхисарско, така наречените мървашки села в тези райони са леели камбани, изработвали ножове, мартини, гюлета, изделия като подкови, ключове, панти и обкови на врати и др.

Тъкачество

Художествените тъкани са неделима част от българската народна материална култура. Те се отличават с голямо разнообразие на мотиви, форми и багри. Изкусно изработените черги от майсторките тъкачки в гр. Неврокоп, с. Осина, Ваклиново и Рибново, килимите, халищата и козяците от Долен, Плетена и Сатовча, красивите престилки, възглавници и цедилки от Корница, Брезница и Делчево, греят с разнообразните по форма, цвят и орнаментика съчетания.

Традиционните български костюми от района на Гоце Делчев, украсени с разновидни форми и чудни багри, са израз на стремежа на българите, живеещи тук, към красота и хармония, към съвършенство.

Почти във всеки дом в селата Брезница, Лъжница, Абланица, Рибново, Скребатно, Долно Дряново, Сатовча, Долен, Кочан и др. има тъкачен стан, а всяко семейство тук подготвя за дъщерите си богат чеиз - тъкани черги, килими, престилки и кърпи, плетени чорапи и др. За уредбата на дома се тъкат халища, килими, ресначи, козяци и др. В експозицията на музея има няколко вида тъкачни станове, които се използуват за демонстрации на тъкачни техники и представяне на обичаи и ритуали, свързани с тъкачеството на жени българо-мохамеданки.

Грънчарство

За обслужването на ежедневния бит на района бързо се развивал и грънчарският занаят. Местната грънчарска школа се влияела силно от север и запад и в средата на 19 век вече е имала собствена физиономия, като осигурявала на населението необходимите грънчарски изделия и глинени тръби за изграждане на водопроводни и други съоръжения.

В средата на 18 век грънчарството се е развивало в тясна връзка със същото в Сярско, Разложко и Драмско. Днес в село Долен има грънчарска работилница, която не може да задоволи търсенето, поради преклонната възраст на грънчаря дядо Слави. В гр.Гоце Делчев работи грънчарската работилница на младия грънчар В. Мишев. Заедно с цялото си семейство той изработва с майсторство глинени изделия за дома.

Мутафчийство

В гр. Неврокоп и с. Хаджидимово в миналото се е развивал и мутафчийският занаят, свързан с производството на чулове, торби и дисаги от козина, както и прочутите до днес козиняви, халища, чулове и кепета.

В гр. Неврокоп е имало повече от 20 кожарски работилници, които тук наричали “табахани”. В тях ежегодно се преработвали повече от 50 000 кожи. Прочутите неврокопски сахтияни се отличавали със своята здравина и еластичност, поради което освен за нуждите на местната самарджийска “промишленост” /около 20 самарджийски работилници/, както и на кондурджийството, намирали пласмент и в чужбина.

Абаджийство

От голямо значение за икономиката на града през 19 век е и абаджийското производство на големи количества платнени изделия, добри заради здравината и цвета си. В целия район годишно се произвеждали повече от 32 000 топа аба.

В Неврокопския район работели над 510 стана за производство на “аладжа”. В селата Долен и Сатовча се произвеждали годишно до 5000 топа копринени и вълнени шамии, които също намирали отличен пазар. Доленските тъкачи се славели и с отличните кепета и дебели вълнени аби, които произвеждали.

Златарство

Особен интерес в миналото предизвиквало развитието на златарството. В град Неврокоп и някои от околните села работели изкусни майстори-златари, които произвеждали изящни златни и сребърни изделия – пафти, огърлици, гривни и др. металически накити.